Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.02.2009 23:46 - Типове характер:Продуктивен характер
Автор: zenfromm Категория: Технологии   
Прочетен: 726 Коментари: 0 Гласове:
0



(3) Продуктивната ориентация (а) Обща характеристика От времето на класическата и средновековната литература до края на XIX век се положиха големи усилия, за да се опише представата за това, какъв трябва да бъде добрият човек и какво – доброто общество. Тези идеи отчасти бяха изразени като философски и теологически трактати, отчасти във формата на утопии. Двадесети век се характеризира с отсъствието на подобни възгледи. Главното внимание днес се обръща на критическия анализ на човека и обществото, в който анализ само се загатва за положителното разбиране на онова, какъв трябва да бъде човекът. Макар че този критически анализ е от първостепенно значение и се явява условие за подобряването на обществото, липсата на положителен възглед за човека и обществото води до парализиране на вярата на човека в самия себе си и в своето бъдеще (а тази липса на свой ред се явява резултат от това парализиране). Съвременната психология и отчасти психоанализата не са изключение в това отношение. Фройд и неговите последователи направиха блестящ анализ на невротичния характер. Даденото от тях клинично описание на непродуктивния (според терминологията на Фройд – предгенитален) характер е напълно изчерпателно и точно – абсолютно независимо от факта, че използваните от тях теоретически понятия се нуждаят от преразглеждане. Обаче в техните анализи характерът на нормалния, зрелия, здравия човек остана недостатъчно изследван. Този тип характер, наречен от Фройд генитален, остана в голяма степен неопределено и абстрактно понятие. Той го определя като структура на характера, свойствена за човек, при когото оралното и аналното либидо са загубили своето господстващо значение, а по-нататъшното развитие на този човек се осъществява под определящото влияние на гениталната сексуалност, цел на която се явява сексуалното съединяване с лице от противоположния пол. Обаче описанието на гениталния характер не отива по-далеч от твърдението, че това е структурата на характера на индивида, който е способен да функционира нормално в сексуално и обществено отношение. Като разглеждам продуктивния характер, аз ще си позволя да не се занимавам с критически анализ, а да изследвам природата на напълно развития характер, който се явява цел на човешкото развитие и идеал на човеколюбивата етика. Това изследване може да послужи като предварителен подход към разбирането за продуктивната ориентация, за да се изтъкне връзката и с разбирането на Фройд за гениталната ориентация. Всъщност, ако използваме този термин на Фройд не буквално, в смисъла на теорията му за либидото, а символично, той би обозначавал съвсем точно самата продуктивност. Тъй като стадият на сексуална зрялост е този, при който човек притежава способност за естествено възпроизводство – чрез съединяването на сперматозоида с яйцеклетката се създава нов живот. Но докато този тип продуктивност е общ за животното и човека, то способността за материално производство е специфична черта на човека. Човекът е не само разумно и обществено животно, но и произвеждащо животно, способно да преобразува дадения от природата материал с помощта на своя разум и въображение. Обаче човекът не само може да произвежда – той трябва да произвежда, за живее. Материалното производство е най-разпространеният символ на продуктивността като свойство на човешкия характер. „Продуктивната ориентация” на личността е нейното фундаментално свойство, а именно, това е начинът, по който тя се отнася към света във всички сфери на своята дейност. Тя обхваща душевните, емоционалните и сетивните реакции съм другите хора, към себе си и към предметите. Продуктивността е способността на човека да прилага своите сили, като осъществява заложените в него възможности. Когато казваме, че той трябва да използва своите сили, то имаме предвид, че той трябва да бъде свободен, да не зависи от никого, никой да не контролира неговите сили. Освен това, в смисъла на това разбиране ние включваме и това, че човекът се ръководи от собствения си разум, тъй като, за да може да използва своите сили, той трябва да знае какви са те, как и за какво да ги прилага. Продуктивността означава, че човекът се самовъзприема като въплъщение на своите сили и при това като „деятел”, т.е. той чувства себе си като единно цяло със своите сили (с други думи, той е онова, което са неговите сили) и в същото време, те не го скриват като маски и не отчуждават от него пак като маски. За да избегнем възможното недоразумение, към което води терминът „продуктивност”, би било добре накратко да дадем отговора на въпроса, какво не трябва да разбираме като „продуктивност”. Обикновено терминът „продуктивност” се свързва с понятието творчество, като най-напред възниква връзката с художественото творчество. Истински талантливият художник е най-показателният пример за продуктивност. Но не всички художници са продуктивни: например една посредствена картина може да не представлява нищо особено, освен техническото умение да се възпроизвежда някакво сходство на оригинала с изображението по аналогия на фотографията. При това съответният художник може да възприема, да чувства, да вижда, да мисли продуктивно, без да има дарбата да създаде нещо, което всички могат да видят. Продуктивността е онова отношение, на което е способен всеки човек, освен ако няма емоционални и душевни отклонения. Терминът „продуктивен” може да бъде объркан също така и с „активен”, а „продуктивността” – с „активност”. Макар че двата термина могат да се разглеждат като синоними (например в понятието на Аристотел за дейност), терминът „активност” в съвременната словоупотреба често пъти обозначава точно противоположното значение на продуктивността. Активността обикновено се определя като поведение, което предизвиква промяна на съществуващото положение чрез изразходване на енергия. Обратно, даден човек се разглежда като пасивен, ако или не е в състояние да промени съществуващата ситуация ли значително да и повлияе, или сам се намира под въздействието на външни за него сили. Това общоприето понятие за активност има предвид само практически изразходваната енергия в дадения момент и предизвиканите от това промени. Тя не взема предвид разликите между самата активност и основополагащите я душевни структури, които са условието за нейното осъществяване. Кат краен пример за непродуктивна активност може да послужи дейността на човек, който се намира под въздействието на хипноза. Личността, която се намира в дълбок хипнотичен транс, може да е с отворени очи, да се разхожда, да говори, да прави нещо – тя „действа”. Общото понятие за активност може да се приложи към нея, тъй като се изразходва енергия и се предизвиква някаква промяна. Но ако вземем под внимание особения характер и качеството на тази активност, ще видим, че всъщност извършителят на действията не е хипнотизираната личност, а хипнотизаторът, който чрез своите внушения върху друг човек осъществява своите действия. Макар че хипнотичният транс е изкуствено състояние, той се явява характерен пример за ситуацията, в която човек може да бъде активно, но не истинско действащо лице, тъй като неговата активност по същество е принудителна последица възникваща под влиянието на сили, над които той няма контрол. Общ случай на непродуктивна активност е реакцията спрямо безпокойството, и остро, и хронично, и осъзнато, и неосъзнато, която често пъти лежи в основата на безпочвената загриженост на съвременния човек. Друг вид непродуктивна активност, различаваща се от обусловената от тревожността активност, но често пъти погрешно смесвана с нея, е активността, която се основава на подчинението или зависимостта от някаква власт. Към властта може да се избере отношение на страх, на възхищение, на „любов” – обикновено те никак не се отличават, но истинската причина за активността е заповедта от страна на властта както във формално отношение (наличието на заповедта като такава), така и в съдържателно. Конкретният човек е активен, защото властта иска това от него, и той прави онова, което иска властта. Този род активност е присъща на властолюбивия характер: за него проявлението на активност означава да действа в името на нещо по-висше от него самия. Той може да действа в името на дълга, на Бога, на миналото, но само не и в своето име. Властолюбивият характер получава стимул за действие от такава висша, неуязвима и неизменна сила, че да не бъде способен да се вслуша в собствените си спонтанни импулси. Още един вид непродуктивна активност, който прилича на насочената към подчинение активност, е така наречената автоматична активност. Тук откриваме не пряка зависимост от някаква външна власт, а по-скоро от някаква анонимна власт, намираща израз в неща като обществено мнение, културни модели, здравия смисъл или „науката”. При нея човек чувства и прави това, което се очаква от него да чувства и да прави; на неговата активност липсва спонтанност, в смисъл че поведението му се определя не от собственото му душевно, мисловно или емоционално състояние, а от някакъв външен източник. Сред най-силните източници на активност при човека са ирационалните страсти. Човек, който е уязвен, обхванат от ревност, от завист или каквато и да е друга форма на алчност, винаги действа принудително, защото всъщност самите му действия не са свободни, не са разумни, а противоречат на собствения му разум и на истинските му интереси. Ето защо човек, който е обладан от ирационалните страсти, се върти в тях като в омагьосан кръг, ставайки все по-едноизмерен. Той активен, но непродуктивен. Макар че източникът на активност в посочените случаи е ирационален, а действията на съответния човек са несвободни и неразумни, все пак практическите резултати от тях могат да бъдат много големи и да водят до безспорен материален успех. Но нашето понятие за продуктивност не включва този вид активност, който по необходимост води до практически резултати, а да разглежда активността като определено отношение на човека към света и към самия себе си в процесите на неговата жизнена дейност. Ние изследваме характера на човека, а не начина, по който той може да постигне успех. Продуктивността е осъществяване от страна на човека на неговите потенциални възможности, осъществяване на неговите сили. Но какво е „сила”? Иронията е в това, че тази дума има две противоположни значения: сила за = способност, и сила над = господство, власт. Тази противоположност има специфичен характер. Силата = власт, господство, се появява там, където е налице парализа на силата = способност. „Силата над” е извратеният, изопачен вариант на „силата за”. Способността на човека да използва продуктивно своите сили е негова заложба, а неспособността е негово безсилие. Със силата на своя разум човекът е способен да проникне надълбоко под повърхността на явленията и да схване тяхната същност. Със силата на любовта той може да преодолява преградите, които отделят хората един от друг. Със силата на своето въображение той може да си представи нещо, което още не съществува, да го планира и да осъществи замисленото. Там, където силите на човека не са достатъчни, отношението му към света постепенно се изгражда в желание за господства, да оказва натиск върху хората, сякаш са вещи. Самото отношение към хората е сходно на това към вещите. Господството е свързано със смъртта, а потенциалната способност – с живота. Господството произтича от безсилието и на свой ред го засилва, защото ако един човек може да принуди друг да му сложи, то собствената продуктивност на първия по необходимост се парализира, тъй като постепенно изчезва потребността от нейното развитие. Но какво представлява самата същност на продуктивното отношение на човека към света? Отношението към света може да бъде двойнствено: репродуктивно – това означава, че действителността се възприема винаги по един и същ начин, нещо като филм, който непрекъснато възпроизвежда едни и същи кадри от заснетия материал (макар че дори самото репродуктивно възприемане изисква активна умствена работа), и генеративно – това означава, че човекът постига света живо и претворяващо посредством спонтанната дейност на своите умствени и емоционални сили. В една или друга степен, и двата начина на отнасяне към света са свойствени на всеки човек, но относителният им дял може да се промени доста нашироко. Понякога ту единият, ту другият атрофира и изучаването на тези крайни случаи, когато репродуктивният или генеративният начин на преживяване на света почти отсъства, е най-добрият подход за разбиране същността на всяко от тези явления. Нашата култура се характеризира с доста силно изразена относителна атрофия на генеративната способност. Човекът днес може да разбере действителността такава, каквато тя е (или такава, каквато е приета да се възприема в дадената култура), но да не бъде способен да привнесе в нея нещо ново, да не може да я оживи по своему, отвътре на своето възприемане. Този преобладаващ човек е „реалист” в буквалния смисъл на думата. Той вижда всичко, което може да се види на повърхността на явленията, но не е способен да проникне отвъд границите на видимото в тяхната същност и мислено да види невидимото. Той вижда подробностите, но не вижда цялото, вижда дърветата, но не вижда гората. Действителността за него е само една обща сума на това, което се вижда в явен материален вид. Не може да се каже, че този тип човек притежава бедно въображение, но неговото въображение функционира като изчислителна машина, която съчетава вече известните и съществуващи данни, като по този начин извежда по-нататъшните си действия. От друга страна, човекът, който е загубил способността си да възприема действителността, е душевно болен човек. Психотикът си изгражда свой собствен вътрешен свят, чието съществуване възприема като истинската действителност; той живее в своя си свят, а действително съществуващото за всички други хора възприема за несъществуващо. Човекът, който вижда предмети, които в действителността не съществуват, тъй като са изцяло продукт на болното му въображение, страда от халюцинации. Всичко, което става около него, той тълкува от гледна точка на своите усещания, абсолютно независимо от истинската действителност или като съвсем малко се съобразява с нея. Параноикът може да мисли, че го преследват и една случайно изпусната забележка ще му се стори като план да бъде унизен ли даже погубен. Той е убеден, че липсата на явни и очевидни доказателства за това намерение не доказва нищо, тъй като той е буден, че това намерение изглежда безопасно само на пръв поглед, а ако се вникне „по-надълбоко”, истинският му смисъл изобщо няма да се окаже толкова безопасен. В съзнанието на психотика истинската действителност като че ли изчезва, като се замества от вътрешния свят на болния. „Реалистът” вижда само повърхността на нещата, само света на явленията, но не и тяхната същност. Той ги запечатва фотографически в своя мозък и може да борави с предметите и хората само така, както се проявяват в тази негова повърхностна картина. Душевноболният не е в състояние да вижда света такъв, какъвто той е в действителност; той го възприема само като символ и отражение на неговия вътрешен свят. И двамата са болни. Болестта на психотика, който е загубил действителния контакт с външния свят, води до това, че неговите действия стават обществено неадекватни. Болестта на „реалиста” го прави все по-беден като човешко същество. Макар че той е способен да функционира напълно успешно в обществото, неговата представа за действителността е толкова изопачена поради липсата на способност да прониква задълбочено в същността на явленията и да ги вижда в перспектива, че това то принуждава да се заблуждава тогава, когато от него се изисква нещо повече от простото манипулиране с непосредствените данни или от простото достигане на най-близките цели. „Реализмът”, въпреки че изглежда пълна противоположност на психотизма, всъщност го допълва. Истинската противоположност и на „реализма”, и на психотизма е продуктивността. Нормалният човек се отнася към света, като едновременно го възприема и пресъздава оживен и обогатен посредством своите собствени сили. Ако една от тези две способности е атрофирала, то конкретният човек е болен, нормално човек притежава и двете, макар и с различен относителен дял на всяка. Наличието на репродуктивната и генеративната способност е необходимо условие за продуктивността,; това са два противоположни полюса, чието взаимодействие е живият източник на продуктивността. С това искам да подчертая, че продуктивността не е сбор или съчетание от двете способности, а нещо съвсем ново, което възниква от тяхното взаимодействие. Описах продуктивността като особен начин на отношение към света. Възниква въпросът дали съществува нещо, което продуктивната личност създава, и ако е така, какво е то? Ако е вярно, че човешката продуктивност може да създава материални ценности, произведения на изкуството и системи на мисленето, то още по-важен обект на продуктивността е самият човек. Раждането е само една от степените в пространството от зачеването до смъртта. Всичко, което се намира между тези два полюса, е процес на разкриване възможностите, на всичко потенциално заложено в човека от неговите родители, но докато физическото израстване при наличието на съответните условия се извършва по естествен начин, то процесът на развитие в интелектуалната сфера, в съзнанието, напротив, е лишен от такъв автоматизъм. За да стимулира развитието, разкриването на интелектуалните и емоционалните възможности, на своята индивидуалност, човекът се нуждае от продуктивна дейност. Трагедията на човека се състои отчасти от това, че неговото развитие никога не завършва; даже и при най-благоприятните условия човек осъществява само част от своите способности, тъй като умира, преди да се роди напълно. Макар че нямам намерение да излагам историята на понятието за продуктивността, искам да дам някои красноречиви илюстрации, които могат да помогнат за неговото изясняване. Продуктивността е едно от ключовите понятия в етиката на Аристотел. Той твърди, че добродетелта се определя чрез дейността на човека. Така както при флейтиста, скулптора или някой друг творец за благо се приема присъщото на този специфичен вид дейност, която отличава тези хора от другите и ги прави онова, което те са, така и доброто на всеки човек се състои в онази дейност, която го отличава от другите хора и го прави онова, което той е. Тази дейност е „дейността на душата, която следва или носи в себе си рационален принцип.” „И не е маловажно да разграничим – казва той – дали под най-висше благо разбираме обладаването на добродетел или нейното използване; състояние на душата или дейност. Защото е възможно състоянието на душата да не изпълнява никакво благо дело – да кажем, когато човек спи или бездейства, а при дейността това е невъзможно, тъй като тя е по необходимост предлага действие, при това – успешно. Добродетелният човек за Аристотел е онзи, който чрез своята дейност, под ръководството на разума осъществява заложените в себе си способности. „Под добродетел и способност” – казва Спиноза – аз разбирам едно и също нещо. Свободата и щастието са в това, човек да разбира самия себе си и в стремежа му да стане онова, което той може да бъде, като по този начин „се доближава все повече и повече до предначертания образец на човешката природа.” Добродетелта за Спиноза е едно и също нещо с използването на човешките възможности, а порокът е неспособността на човека да използва своите сили. Същността на злото според Спиноза е в безсилието. В поетична форма концепцията за продуктивната дейност е изразена прекрасно от Гьоте и Ибсен. Фауст е символ на вечното търсене на смисъла на живота от страна на човека. Нито науката, нито удоволствие, нито властта, нито даже красотата могат да дадат отговор на този въпрос. Единственият отговор, според Гьоте, на това търсене е продуктивната дейност, трудът, който е равносилен с доброто. В „Пролог в небето” Господ казва, че единствената грешка, която разваля човека, е бездействието: „Човекът, казват, се изтощавал от дейност избирал си покой. Любезно спътник давам му, а той твори, подтиква, действа като дявол. Но истински чеда господни, вие се радвайте на жива красота! Всевечният растеж да ви обвие със милите стени на любовта. Витаещото в образи менливи скрепете с мисли трайни и щастливи!” В края на втората част Фауст е спечелил своя облог с Мефистофел. Той е правил грешки и е прегрешавал, но не е извършил най-страшния грях – бездействието. Последните думи на Фауст, който дръзва да отвоюва още суша от морето, ясно изразяват тази мисъл: „За хората ще извлека пространства, опасно, но свободно, за да странстват. Сред новия простор в полето младо доволни ще вървят човек и стадо, заселени край силата на рид, издигнат от народа упорит. Отсам – един просторен райски кът, а приливът бушува зъл отвъд, за да захапва лакомо понесе, на общ стремеж запушва процеп тесен. На мъдра мисъл аз съм посветен: живота, свободата заслужава единствен онзи, който се сражава и смело ги превзема всеки ден! Дете и мъж, и старец – той ще мине посред опасност дейните години! Върху земя свободна и желана с народ свободен искам да застана. И към мига изрекъл бих тогава: „Спри, миг, така красив си ти! И дирята на мойте земни дни не може да погине във забрава.” О, щастието висше осезавам и на мига най-висш се наслаждавам!” Ако Гьотевият Фауст изразява вярата в човека, която беше характерна за прогресивните мислители през XVIII и XIX век, то Пер Гинт на Ибсен – драма, написана през втората половина на XIX век, е израз на критическия възглед за съвременния човек и неговото отношение към дейността. Подзаглавието на пиесата би могло да бъде: „Съвременният човек в търсене на самия себе си”. Пер Гинт вярва, че действа в свое име, в полза на своята личност, когато се стреми да постигне богатство и успех. Той живее по принципа „Бъди сам достатъчен на себе си”, провъзгласен от Трол, а не по човеколюбивия принцип „Бъди верен на самите себе си”. Но в края на живота си той внезапно открива, че именно страстта му към притежаването и егоизмът му са му попречили да стане самият себе си, да стане онова, което е трябвало да стане, ако собствената му дейност е била насочена към развиване на неговите способности и вътрешни сили. Неосъществените способности на Пер Гинт го „обвиняват” в „грях”, че ги е пренебрегнал и че се е отказал от творческата дейност, което е и крайната причина за провала му като човек. „Кълбета от конци (на земята) Но ний сме твоите идеи; обаче ти не ни роди; краченце малко, към живота ти нашият носач бъди! И трябваше да се родиме със вик на славен звук; подобно топки на земята завързани сме ние тук. Изсъхнали листа (гонени от вятъра) Но ние призив сме към тебе от знак за ползване белязан! Но поради твойта леност животът беше ни отказан. И червеите да ни гризат е отредено от съдбата; плодът не може да ни има, за да покълне във земята. Въздишка във въздуха Но ние бяхме твои песни, които трябваше да пееш! И отчаянието наше, ти в своето сърце владееш! Лежахме, чакахме те ние; обаче ти не ни повика. И свойто гърло, и гласа си ти със отрова предизвика! Капки роса (покапващи от клонките) Но ние сме сребристи сълзи, които никой не пророни. Ледът сърцата ни проряза и после тях от тук прогони. Ний можехме да го стопиме. Но днес остана тук стрелата, в едно сърце е замразена: в упорството ти на душата. Щом твойта рана се затваря и наш`та сила тук догаря. Прекършени класове Но ние твоето сме дело, което просто не довърши; в съмнението задушени, Преди да почнем, ни прекърши. И всички ние тук ще бъдем, че Ден за Съд те приближава – бедите си ще му разкажем какво ще правиш ти тогава?” Вече достатъчно изследвахме общата характеристика на продуктивната ориентация. Сега ще се опитаме да проследим понятието за продуктивност в различните конкретни дейности, тъй като само чрез конкретното и особеното можем да се издигнем до разбирането на общото.


Тагове:   характер,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zenfromm
Категория: Технологии
Прочетен: 50280
Постинги: 25
Коментари: 7
Гласове: 80
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031