Кой се явява психолог, а кой – не? И какво е това психология? За отговора на първия въпрос, би се казало, че е много прост. Всеки, който не е изучавал психология и не е получавал специално образование в тази област, не е психолог. Практически това означава, че всеки е непсихолог. В действителност това не стои така. Даже ще си позволя да кажа, че непсихолозите не стават, защото всички ние прилагаме и принудени прилагаме нашите собствени психологически шаблони в тази степен, в която живеем нашия живот. Ние трябва да знаем, какво произхожда (в смисъл какво се намира в нея бел.пр.) от душата на другите хора. Ние трябва да се опитаме да ги разберем. 
Ние дори трябва да се опитаме да предскажем как другите се държат в тази или онази ситуация. Ако постъпим така, то на нас не ни е необходимо да посещаваме университетска лаборатория. Лаборатията на ежедневния живот (в която дори няма необходимост да се ходи) ни предоставя широка възможност да намерим до денонощие и да обмислим всякаккви количества събития и ситуации. И така ние сме задали неправилен въпрос. За нас следва да запитаме, не “явяваме ли се ние психолози или непсихолози”, а “по-добри психолози ли сме или не”?
       Какъвто и да е отговора на въпроса, аз чувствам, че изучаването на психологията може да ни помогне да станем по-добри психолози. Това води към нашия втори въпрос: какво е това психология? На този въпрос отговора е много по-труден, отколкото първия. Ще му отделим не много внимание. Литературното значение на психологията – “наука за душата”. Но знанието за това не ни прояснява, какво именно е наука за душата, която изучава, какъв е нейния метод, какви са нейните цели? Мнозинството от хората казват, че психологията – е относително млада наука. Такова впечатление се получава благодарение на това, че общо взето само в последните 100-150 години думата “психология” е в употреба. 
       Но те забравят, че е имало предсъвременна психология, която възникнала, може би, около 500 г. пр. Хр. и е продължила да се развива до XVII в. Разбира се тази психология не се наричала “психология”, тя била известна като “етика”, или по-често като “философия”, при все това не правейки я психология в по-малка степен. Нашия отговор може да бъде абсолютно кратък: предсъвременната психология се стреми да разбере, човешката душа, за да прави хората по-добри. Мотивацията на психологията била, следователно, морална. В действителност може дори да се каже религиозна или духовна. 
       Аз общо взето само накратко ще оставя тук няколко примера за тази предсъвременна психология. Будизма развил екстензивна психология, тоест крайно сложна и уточнена. Аристотел написал учебник по психология и го озаглавил “Етика”. Стоиците създали много интересна психология, и някои от вас също може да се запознаят с “Разсъждения за самия себе си” на Марк Аврелий. При Тома Аквински вие ще намерите психологическа система, от която, вероятно, можете да узнаете повече, отколкото от самите съвременни учебници. Неговото разглеждане на такива понятия, като нарцисизма, прекомерната гордост, покорността, скромността, комплекса за малоценност и много други, се явяват интересни и дълбоки, както и в другите източници. 
        Спиноза също написал психология, и така както Аристотел, я нарекъл “Етика”. Спиноза, вероятно, е бил първия велик психолог, ясно признаващ силата на безсъзнателното, когато говорил, че всички ние осъзнаваме желанията си, но не осъзнаваме предизвикващите ги мотиви. Както ние скоро ще видим, именно това наблюдение след много години ще послужи за основа за дълбинната психология на Фройд. Съвременният период засвидетелствал подем на абсолютно отличителна психология, която в цялост не била повече от сто години. Тази психология имала друга цел – не да разбере душата, за да можем да станем по-добри като хора; 
      нейната цел, сериозно говоря – да разбере душата така, че да можем да станем по-успешни хора. Ние искаме да разберем самите себе си и другите, за да се научим да удържаме победи в нашия живот, за да съумеем да манипулираме другите хора, за да формираме себе си по тези начини, които биха благоприятствали нашето собствено придвижване. Ние можем напълно да разберем разликата между разговори за предсъвременна психология и съвременна, само ако проумеем, как силно са се изменили културите и цели общества. Сега аз, въобще говоря, уверено, че хората в класическа Гърция и в средновековието не са били много по-добри, отколкото сме ние днес. 
      Тяхното ежедневно поведение, било, вероятно, по-лошо, отколкото нашето. Но, въпреки това, техния живот се управлявал от идея, и тази идея била такава, че само ежедневната работа за насъщния хляб била недостатъчна, да направиш своя живот достоен за това, да го живееш. Живота трябвало да има предназначение, и по-голямата част на това предназначение представлявало личностното израстване, развитието на човешките възможности. В това се заключавала и уместността на психологията. Съвременния човеш вижда нещата по друг начин. Той не само не се интересува от битието и ставането , колкото това да има повече. Той иска да има по-добра работа, повече пари, уважение, власт.
        Но ние знаем, че все повече и повече хора започват да се съмняват, правят ли ги подобни цели действително щастливи. Смисъла на думата “имам” се мени, и това съмнение, възможно, никъде не се явява по-явно, отколкото в Съединените щати – най-богата и икономически развита страна в света. Но не искам тук дълбоко да се вглъбявам в този въпрос. Всичко, което искам да предложа – е това, че две различни идеи за целите на психологията предполагат избор между две различни направления в психологията. Сега бих искал да приведа кратък очерк по история на съвременната психология, така за да имате някаква представа за нейните главни тенденции. Съвременната психология имала много скромно начало. 
       Тя започнала с изучаването на паметта, звуковите и визуални явления, асоциации на идеите и психология на животните. Най-важната и влиятелна фигура в тези ранни дни на съвременна психология е бил Вилхелм Вунд. Психолозите тогава не пишели за широката публика, и те въобще не били широко известни. Те писали за своите колеги, и само не много “непрофесионалисти” показвали какъвто и да е интерес към тяхната работа и публикации. Тази ситуация, разбира се, радикално се изменила, и психологията започнала да извоюва популярност, когато преместила своя фокус към мотива, лежащ зад човешкото поведение. Тази област на научното преобладавала в психологията през последните 50 години. 
        Това, разбира се, касае всички нас, така както всички ние искаме да знаем, какво мотивира нашето поведение и защо ние действаме под влияние на едни мотиви, а не на други. Ако психологията може да ни обещае каквато и да е яснота по тези въпроси, тогава тя, очевидно, може да представлява за нас огромна ценност. И поради това психологията на мотивацията би станала, възможно, най-популярната от всички науки, при това в популярността за последните десетилетия тя има по-големи завоевания, отколкото впоследствие. Има две основни школи в тази популярна психология: теория за инстинктите и бихевиоризъм. 
       Позволете ми да кажа няколко думи за теорията за инстинктите. Тази теория призхожда от един от най-великите мислители на XIX век Чарлз Дарвин, който бил един от първите учени, изследващи инстинкта като мотивираща сила на човешкото поведение. Използвайки неговата работа в качество на основа, други отишли по-далече в развитието на теорията, която ние бихме могли да сумираме по следния начин: всяко човешко действие има за себе си мотив, и във всеки частен случай този мотив се явява независим и вроден инстинкт. Също, както и животните, ние се раждаме вече с готови инстинкти. Ако сме агресивни, то причината се явява нашия инстинкт за агресия. Ако раболепничим, винете нашия инстинкт за раболепие, ако сме алчни – нашия инстинкт за алчност; ако сме ревниви, вземете предвид нашия инстинкт за ревност; ако получаваме удоволствие от съвместна работа, тогава това е нашия инстинкт за сътрудничество. 
          Ако ние ловко избегнем опасността, това е нашия инстинкт за бягство и т.н. В самото дело, ако ни е прикрепим етикет към всички инстинкти, с които имат работа теоретиците на инстинктите, то ще получим в крайна сметка примерно двеста различни инстинкта, всеки от които ще мотивира определен тип човешко поведение аналогично на клавишите на пианото, които при натиск издават звук с определена честота. Първи предложили теорията за инстинктите двама американци: Уилям Джеймс и Уилям Макдугъл. Само от приведеното кратко изложение у вас може да се създаде впечатление, че теорията за инстинктите е много опростена и крайно наивна. Разбира се това не е така. Използвайки представената основа на Дарвин, тези двама учени, а заедно с тях и останалите бележити и проницателни мислители създали крайно интересно прозрение. 
           Тази концепция е проблемна в този смисъл, по мое мнение, че е построена неправилно. В действителност това въобще не е доктрина, а само ментално настроение, което в реалността няма никаква основа. Най-важна от новите теории на инстиктите се явява теорията на Конрад Лоренц, който свел човешката агресия до (в по-голяма или по-малка степен) вроден инстинкт за агресия. Една от слабостите на теориите за инстиктите се явава нейната тенденция излишно да опростява. Би било прекалено просто решение да се постулира инстикт за всяко отделно проявление на човешкото поведение, при това такова постулиране в действителност нищо не обяснява. Всичко, за което то говори, това е, че различните действия имат свои собствени различни мотиви и че тези мотиви са вродени. 
          Но нищо от това не може да бъде доказано за болшинството от тези така наричани инистинкти. Има няколко инстинкта такива като защитно-агресивен, бягство и, до определен степен, сексуално поведение (макар тук ние дори по-малко да сме уверени в нашето основание), в който присъстват квазиинстинктивни елементи. Но тук не сме длъжни да недооценяваме този факт, че ученето, влиянието на културата и обществата могат значително да модифицират дори тези вродени подбуди до такава степен, че както у хората, така и у животните, подложени на такава модификация, те могат почти да изчезнат или, обратно, да станат силно изразени. Друга слабост на теориите е такава, че няколкото инстинкта силно развити в едни индивиди и култури, почти не съществували в други. 
            Например в първобитни племена, които са крайно агресивни, в същото време други такива не проявяват практически съвсем никаква агресия. Това също е вярно и за индивидите. Ако който и да е дойде сега при психиатъра и каже: “Докторе, така съм разярен, че искам да убия, който и да е: моята жена, моите деца, самия себе си...”, психиатъра не казва: “Аха, в този човек има много силен инстинкт за агресия”. Вместо това той поставя примерно следната диагноза: “Този човек, трябва да е болен. Агресивността, която той проявява, обосновавайки ненавистта в него се явява признак на заболяване”. Ако агресивността на човека се мотивира от инстинкти, то човешкото поведение би било нормално, естествено, а не симптом на болест. Ние също откриваме, и това е много важно, че най-изостаналите от първобитните хора, ловците-събирачи, хора от самите ранни стадии на цивилизация, били най-малко агресивни от всички представители на човешкия род. 
            Ако агресивността е била вродена, то тя би трябвало да се проявява в най-голяма степен в ловците-събирачи. Фактически, обратното е вярно. Именно с израстването на цивилизацията, започнало около 4000 г. пр. н. е., именно с появата на големите градове, кралства, йерархии, армии, именно в изобретяването на войната, изобретяването на робството (тук преднамерено използвам думата “изобретявам”, поради това че нито едно от тези неща не произлиза от природата на човека) – именно всичко това създало благоприятна почва за садизма, агресията и желанието да се подчинява и разрушава, за болестите, които средата на първобитните, доисторически хора никога и никъде не съществували в такава степен. Именно тази слабост в теориите за инстинктите подбудила бихевиористите да предложат радикално противоположна гледна точка. 
           Те смятат, че в нас няма абсолютно нищо вродено и че всичко, което хората правят, се явява резултат от социални условия и много умна манипулация от страна на обществото или семейството. Най-известният и важен привърженик на тази школа днес се явява Б. Ф. Скинър(да се има напредвид, че книгата е написана по времето когато Скинър е бил все още жив (1904-1990), който в своята книга “Отвъд свободата и достойнство” (Beyond Freedom and Dignity) утвърждава това, че е възможно да се перефразира това например така: “Такива понятия, като свобода и достойнство – са чиста измислица. Те въобще не съществуват, а се явяват продукти на такива взаимовлияния на хората, при които те започват да вярват в това, че стават свободни. Нито желанието за свобода, нито чувството за човешко достойнство не се наследява от човешката природа”. 
         Позволете ми да дам обикновен пример за действие на дадената теория. Малкия Джони не иска своя спанак. Ако майката го накаже, това, както знаят много родители, много не би променило нещата. И Скинър се съгласява, че наказанието не се явява правилен метод. Не трябва също да има дълги лекции за спанака, на него е нужно просто да не се подава толкова. А ако малкия Джони го пробвал, то неговата майка трябва ласкаво да се усмихне и да му обещае допълнително парче шоколад. В следващия път, когато спанака се появи на масата, малкия Джони ще бъде още по-разположен да го яде. Той ще заслужи усмивката на майка си и ще получи допълнително парче шоколад. 
           И такива неща продължават дотогава, докато малкия Джони не усвои, че получава награда, ако изяде своя спанак. Кой не обича наградите? И след определено време Джони ще яде своя спанак с огромно удоволствие, предпочитайки го пред всеки друг зеленчук. Следователно вярно е, че всичко произхожда именно от това. Скинър е изразходвал огромни усилия за намиране на хитроумни способи да застави човека, да прави това което той не иска. Наградата, например, не се повтаря автоматично всеки път. Той пропуска един път, след това я възобновява отново. Били са проведени множество изкусни изследвания и опити, за да се види как хората се прелъстяват по най-добрия начин, както може да се използва наградата, за да ги застави да правят това, което от тях иска даващия я човек. 
          Скинър не се интересува от това, поради това че манипулатора иска, хората да правят това, което той иска, така както предполага, че ценностите не могат да имат каквото и да е обективно значение. Ако ние поразмишляваме над положението на психолога в неговата лаборатория, тогава достатъчно лесно ще разберем позицията на Скинър. Ядат ли мишки или зайци или не – не представлява голям интерес. Единственото нещо, което е интересно, може ли да се заставят с помоща на този или онзи метод да ядат или не. И в същата степен както бихевиористите заповядват на морските свинчета разкриват също и човека, включвайки самите себе си, те не се интересуват от въпроса, защо и до какъв предел те обуславят другите. 
            Те се интересуват само от две неща: могат ли те да обусловят който и да е и как могат да направят това по най-добрия начин. Бихевиориста отличава човешкото поведение от самите хора. Той не ги изучава в процеса на човешкото поведение; той изучава само продукта, а продукта това е – поведението. Хора също предизвикващи това поведение нарочно отхвърлят. Хората като такива не са важни; те се явяват предмет на философията, размишленията. Бихевиориста се интересува именно от това, че хората правят. Той предпочита да пренебрегва въпроса, защо толкова голям брой хора не реагират на тези способи, на каквито би следвало да реагират, ако смятат, че теорията е вярна. 
           Него не го вълнува този факт, че много хора въстават, отказвайки да се съгласят, не поддавайки се на поощрителен подкуп, явяващ се смисъл на всички тези теории. Теорията допуска, че мнозинството хора, справедливо оценявайки потенциала на своята собствена природа и таланти, предпочитат да се поддават на такъв подкуп, отколкото да станат самите себе си. Теорията за инстинктите и бихевиоризма, въпреки огромните различия между тях имат много общо. Нито една от тях не дава на човека и най-малкия контрол над своя собствен живот. Теорията на инстинктите разкрива човека като увлечен от подбуди, които се коренят далече назад в неговото човешко и животинско минало. Какво произхожда от човека, бихевиоризма вижда воден от социалните условия и построения. 
         Той в същата степен е подложен на влияния на опортюнистични и съблазнителни трикове на своето собствено общество, както и човешките инстинкти – влиянието на историята на своя род. Но нито един от тези два модела, нито човешкия модел, предложен от двете теории, не се основава на това, че именно човек действително иска, отколкото той се явява, че излиза в съответствие с неговата природа. Двете главни школи съставляват по-голямата част от това, което днес е известно под названието “съвременна психология”. И за мен следва да добавя, че бихевиористката психология е по-влиятелна. Мнозинството от професорите по психология в американските университети са бихевиористи, и съветската психология по очевидни политически причини следва същия път.