Това е опит за по-добро разбиране и изясняване на равенството между мъжа и жената и реалната ситуация от гледна точка на несъзнавата мотивация в техните отношения, както и в социално-икономическите условия. В последните 100 години жената извоюва невероятна свобода по отношение на себе си. Не без основание можем да кажем, че един обикновен виенски учен на име Зигмунд Фройд скандализира света и по-специално пуританска Европа със своята теория, която постулираше (и това бе само един от главните му постулати), че сексуалното потискане води до невроза. В онова време единствено висшите класи на обществата в Европа бяха относително разкрепостени в това отношение(по отношение на секса), докато мнозинството от населението, включващо средните и долните класи страдаше от това потискане. Това бе първата крачка към разклащането на устоите на патриархалния свят или по-скоро първата крачка, която бе значителна. 
         Около век преди Фройд един учен-антрополог на име Якоб Баховен с брилянтния си труд "За майчиното право" започна тази незабележима революция, макар труда да не бе оценен подобаващо, както този на Фройд. През 60-те години на XX век настъпи и сексуалната революция, жените поискаха да вземат своето, но те не само взеха своето, но поискаха дори повече те поискаха света, който бяха изгубили преди малко повече от 5000 г. Започна масова революция във всички области на живота, жените не искаха да бъдат домакини, не искаха и да бъдат само придружителки на мъжа, те искаха и мислеха, че могат и трябва да работят всички работи, които могат да работят едни мъже. От строителството през ядрената физика та до политиката жените се стремяха да завземат всички върхове, които мъжете през последните хилядолетия са заемали.
          Появи се феминизма и бората за равноправие. Човек би си помислил, че това е много хубаво и че най-накрая нещата са започнали да идват на мястото си. Но всъщност нещата не стоят така. Всъщност какво се случи и продължава да се случва (нека се има на предвид, че тук става въпрос повече за несъзнателни процеси и мотивации, отколкото за съзнателни такива)? Говорителките на феминизма обявиха равенството за факт. Но какво равенство виждаха те като разумно и нормално? Не е трудно да види човек, че тук става въпрос за равенство на изравняването. Мъжете и жените са изравнени, но тук вече не става въпрос за равни права в обществото, става въпрос за изравняване на мисленето, чувствата, държанието, отношението към децата. 
        Най-трагичното в случая е, че жените на света не си дават сметка, че те отново са роби, но на едно други ниво (надявам се, че читателя няма да реагира на това, търсейки вината само в мъжете, а разбере, че само и двата пола с общи усилия могат да променят нещата), може би по-опасно ниво. Жената, женствеността изобщо се обезличават, обратния процес също съществува, но той е по-слаб, защото все още настроенията в обществата на развитите страни, в частност и на нашето са преобладаващо патриархални. Добър пример за това, че нашето общество е с по-преобладаваща патриархална ориентация е разпространеното мнение, че мъже които свалят много жени и спят с тях са плейбои, а обратното поведение от страна на жените им лепва меко казано позорното определение „курва”(от гледна точка на несъзнаваните мотивация нито от двете поведения не може да се нарече правилно). 
        Та нека сега отговорим на въпроса какво равенство съществува сега? Това е равенство на принципа на изравняването, а не равенство на принципа противоположностите се допълват. Жените започнаха да работят работи, които са характерни или по-скоро да ги наречем същностни за мъжете, но тъй като това няма толкова голямо значение за основната идея, колкото изравняването на мъжките и женските начини на мислене и чувстване, и действия(Литература по въпроса: Ерих Фром „Любов, сексуалност, матриархат: за половете, Пиер Дако-Жената и нейната дълбинна психология). Но нека първо се обърнем към това което е характерно за мъжкото и женското начало. За женското начало е характерна всеопрощаващата любов, тоест майчината любов е на принципа „обичам те и ти прощавам всичко, защото си мое дете”, от друга страна за бащината любов е характерна справедливостта, от тази гледна точка бащината любов е условна и не принципа „ще те обичам ако спазваш моите повели”. 
         За да изясня напълно какво имам предвид нека си представи следната ситуация: Дете се прибира вкъщи цялото изцапано и ударило си коляното, майката го вижда и тръгва към него и го прегръща и му казва: Няма нищо, мама сега ще те измие и ще ти превърже раната”. В следващия момент бащата, който е присъствал на случката казва: „Няма да го миеш, той сам трябва да се измие, за да се научи”. Бащата отива с детето до чешмата и му показва как да се измие и детето го прави. В първия случай майката успокоява и опрощава, не му се кара и в следващия момент бащата го води и го учи как да се справи с нещата. Ако премахнем някой от факторите детето би възприемало нещата едностранно. Ако я няма майката няма кой да успокои, така да го кажем, детето, а в другия случай ако го няма бащата, майката ще прегърне детето ще го измие, успокои и превърже, но всъщност тук му липсва научаването сам да се справя. 
         Друг е въпроса, че много малко родители реагират по този начин. Едно изравняване на чувствата и действията всъщност кара жената да реагира точно като бащата, майчината любов вече се изражда и се превръща в условна, нещо което наистина нетипично за жената. Жените спряха да се възприемат за слабия пол, защото обществото им внушаваше чрез тази идея, че са по-нисши от мъжете, а всъщност именно тяхната слабост е най-голямата им сила. Нека само си припомним знаменитата мисъл „Зад всеки велик мъж стои една велика жена”, това не е казано без основание. Идеята е, че когато има сътрудничество между мъжете и жените и двата пола процъфтяват и просперират. 
         За да се изясни проблематиката за равенството нека разгледаме ситуацията на мъжа и жената в света. Жената с присъщата си роля на майка винаги е била по-близко до природата, до живота. Тя е надарена с естествена продуктивност, тя държи тайната на живота. Неслучайно богинята Кали изобразява двете страни на майката, дарителка на живот и майката, отнемаща живота. Неслучайно страхът от майката е толкова силен, толкова могъщ. Майката може да тласне напред към развитие, но може и да дръпне назад към смъртта. Ако има човек, който е по-близо до природата, то това е жената, майката. Тя може да бъде всяка, може да умре, за да запази децата си, може да се жертва, заради тях, може да се жертва за цялото човечество, тя притежава могъща сила като жена, но не я използва. Няма да се задълбочавам в тази насока повечето, защото не това е целта на представените тук мисли. 
        А какво е мястото на мъжа в света, каква е неговата ситуация? Мъжът от своя страна е лишен от естествена продуктивност, което го кара да се опитва да компенсира това чрез използването на разума си за създаване на вещи (тук искам само да спомена, че възгледът на Фройд относно завистта на жената към пениса е неверен), мъжът построи един свят на техниката което в дадени свои страни е много хубаво, мъжът създаде закона, за да има ред, което също в даден смисъл е добре. Когато обединим тези две присъщи на мъжа и жената неща можем да си представим как две отделни цялости се обединяват и сливат в едно по-добро, на по-ново ниво хармонично ново…… Продължава